Here is the whole story about my journey in Turkey, I made it between 6th and 18th of February 2012. Since the last autumn I was making plans for mountain trip somewhere. However, the idea about going in Turkey came suddenly, without being a result of those long plans. I had some money and free time, so GO FOR IT!
Part of my things.
My work station. Here I compose GPS tracks for the upcoming hikes.
I have three sleeping bags and I need to choose two of them. The blue one has feather insulation, it comes with me for sure!
And here is the final configuration! =)
Тръгнах вечерта на 6-ти, но замисленият автобус беше отменен (май по разписание беше в 21:30), така че хванах следващия, в 23:00.
I departed on 6th, the evening, but the planned bus was canceled. I took the next one, hour and a half later.
The whole luggage. I wear the small backpack on my chest. It don't allows me to see my feet, also serves as a counterweight.
A shot from the bus.
Учудих се от лукса в автобуса - добри места, малък монитор пред всяко място! Почти всички места бяха заети, наоколо се чуваше българска, турска и английска реч. Можеше и други езици да се говорят, но хора от други народности имаше само поединично... По-рано същия ден бях чул, че се е скъсала язовирна стена в южна България, та затова нямало да можем да използваме главния път. Лошо, това означаваше късно пристигане в Истанбул и съответно малко време за обиколка на града. Иначе бавното придвижване не ме безпокоеше, защото скоро заспах. Събудих се за малко по едни остри завои, на напълно заснежено място и тесен път... Направо сюрреалистично, в сравнение с домашния уют край мен. Пак заспах, докато на българо-турската граница не поискаха на всички ни паспортите. До Истанбул после не заспах, попивах и малките разлики с България по пътя. Основната беше, че тук нямаше сняг, изглеждаше като нашата късна зима - посърнало, но някак с предизвестие за пролет.
I was astonished by the bus luxury - good seats, a small display in front of each passenger! Almost all seats were occupied, around me I heard people speaking Bulgarian, Turkish and English. It was possible to hear even more languages, but those passengers were travelling alone... Earlier the same they I've heard a dam wall get broken, causing flood in South Bulgaria - that's why we couldn't use the main road. Too bad, that means a late arrival in Istanbul and not enough time for a city tour. Our slow drive didn't bother me, soon I get asleep. I woke up for an instant, seeing sharp road curves, fully covered by fresh snow... Truly surrealistic view, comparing to our warm and cozy bus. I get asleep again, until the arrival on Bulgarian-Turkish border. There they needed our passports, after this check I remained awake till Istanbul. On the way I observed the pictures outside, finding things that you can't see in Bulgaria. The basic difference was the lack of snow here. it was like a late winter time in Bulgaria - gives the same sad impression, but also makes you to expect the joyful spring.
This is going to be a Mall, eventually.
A future sky-scrapper.
Пристигнахме на огромната столична автогара, разположена в полукръг (по-късно щях да разбера, че всъщност тя се простира в пълен кръг) около станция на метрото.
We arrived in the enormous bus station of the capital, formed as semi-circle (later I found out, that it's actually a full circle) around the Metro station.
Оставих тежката раница на гардероб, а с малката поех към центъра. При смяната на транспортите, веднага потърсих и си взех баклава. По-различна беше от нашата (с настъргат шам-фъстък и друг вкус), но с хубавото лесно се свиква! Като стигнах до центъра, пробягах през Капълъ Чаршия (стигаше ми да знам къде е), после потърсих пътна карта на страната.
Намерих най-доброто още в първата книжарница, във втората нямаха нищо подробно (но поупражнявах френски там), а я взех от третата (специализирана в литература за Турция на английски език). От площад "Султан Ахмед" щастлив съгледах величествената Синя джамия и забързах натам.
Мимоходом пресякох Хиподрума, влязох в двора й (пред който неуспешно опитаха да ми продадат гид за града, отпечатан на български език), след което продължих напряко за "Света София". Набързо парирах опит да ми продадат чадър там, но ме поласкаха, обърквайки ме с японец. Разгледах църквата, била джамия, а понастоящем музей (Ататюрк наредил да бъде превърната в такъв). Попитах двама служители вътре дали мога да снимам, те обаче разбраха че искам да ме щракнат; няма лошо, използвах недоразумението. Огромно здание, за времето си е било феномен! Почти хиляда години е била най-големият христиански храм! Вътре усещах аура на имперска мощ и величие, пред портата беше изправен голям скален блок, в който бяха гравирани решения от Вселенски събор. Всички тези неща ме караха да си представям атмосферата, в която е протичал столичния живот във Византия...
На излизане от храма ме заговори един човек. Попита ме от какво имам нужда. Аз пък му казах - търся туроператор. Добре, отвърна той и ме поведе. Бидейки нащрек, тръгнах с него. Той взе, че наистина ме заведе в туристически офис, там работел негов роднина. Оказа се, че не мога да направя планинска застраховка в Турция (за Турция), защото нямам техен данъчен номер. Нищо. Отидохме после в кожарското ателие, чиито изделия той по принцип предлагал пред "Св. София". Пихме по чай, търсейки допирни бизнес-точки, после се разделихме по живо, по здраво. Аз забързах към автогарата, междувременно заваля дъжд, събрах си багажа и продължих към площад "Таксим", откъдето трябваше да хвана автобус за азиатското летище, "Сабиха Гьокчен". Нещо не се оправих много с транспорта, така че накрая походих и пеша в дъжда (поне огледах стадиона на "Фенербахче"). На Таксим пак се полутах, но дойде точния автобус и аз с удоволствие се пъхнах на топло. Толкова ми беше добре там, че бях доволен заради сгъстения трафик, трябваха ни почти два часа до летището.
Трябваше да реша окончателно накъде летя. Първоначалния план беше да направя самолетни совалки Истанбул - Даламан и Анталия - Адана. Но тъй като междувременно се оказа възможно да имам компания за най-техничния връх (Демирказък), купих билет директно за Адана. Останах неприятно шокиран от промяната в цената на полетите! От България четох за промоционални билети от по 30 лв, но на място платих към 180 лв, в тази цифра влизаше и цената на надвишените килограми. Багажът ми тежеше почти 28 кг, а още не си бях купил храна! Така още първия ден останах с по-малко от половината си пари, заделени за пътешествието... Иначе полетът беше приятен, от самолета снимах високи върхове на Болкар планина, към която се бях и запътил.
На юг от планинската верига се откриха гледки от друг свят, едва ли не - за разлика от снежната Анатолия, тук зеленееха поля, всичко изглеждаше пролетно! Щом излязох от аерогарата, веднага ми направиха впечатление палмите.
Видях автобус, но не беше в моята посока; все пак ми показаха с жест да се кача и безплатно ме закараха до място, откъдето вече можех да продължа по моя път. По пътя напазарувах солидно количество сушени смокини и кайсии, след което се упътих към автогарата.
Там за кой ли път изникнаха хора отнякъде, които ми запредлагаха такси, питаха ме накъде съм тръгнал... Казах им, после един от тях ме упъти. Продължих нататък и се озовах пред редица големи автобуси. Там сценарият се повтори: накъде си тръгнал - към град Тарсос - ела, насам. С новия ми водач отидохме при група микробуси, той ми посочи моя и извика шофьора му, който ми отвори багажника. Започвах да свиквам с този вид активна комуникация. Отначало бях подозрителен или се чувствах неловко (щото ми правят услуга без пари), но после прозрях, че те всъщност си правят услуга един на друг, търсейки така потенциални клиенти. В автобуса бях сам, заедно с шофьора и кондуктора. Като гледах малкия стар бус, празен, с двама служители... Запитах се къде им излиза сметката. По пътя обаче малко по малко се качваха други хора и скоро нямаше свободно място! Оказа се, че в Турция рядко има междинни спирки - спира се там, където има кой да се качва. По нашите автобуси има надписи "Светофарите не са спирки.". В южната ни съседка положението е коренно различно. В Тарсус ми спряха срещу една бензиностанция, посочиха ми къде чака буса за планинското градче Гюлек и се разделихме. До бензиностанцията имаше тоалетна, също една чешма, на припек. Освежих се и тръгнах към посоченото място, като по пътя видях супермаркет. Вътре донапазарувах храна и така багажът ми вече със сигурност надмина 30 кг. Взех един килограм кашкавал, един хляб, три-четири пакета солети и лют кетчуп. По-късно щях да си купувам само сухари, защото на планина носенето на хляб означава винаги човек да мъкне известно количество вода със себе си - и то при положение, че газя във вода! Затърсих автобусчето за Гюлек. Първият, който ме заговори, ме упъти накъдето трябва. И скоро седях на столче на слънце, като в компанията на шофьора и други местни хора пийвах чай.
Добра идея беше вземането на електронния преводач; тази полезна американска джаджа (произведена в Китай, ако има нужда да се допълни) много ми помогна. От две години и половина събира прах вкъщи, но вече пак е актуална. Така смогнах да им обясня какво представляват снегоходките, накъде съм тръгнал и какво работя, говорихме за футбол (какъв късмет, че още помнех техния нападател Хасан Шаш, той беше актуален преди 10-на години). Насъбраха се още хора за Гюлек, оглеждаха ме, а дошлите по-рано им обясняваха кой съм и какъв съм. Изобщо, получавах симпатии по две линии - първо, турците са топли и гостоприемни хора и второ, разни особняци с циркаджийски вид явно им допадат. Бусът се напълни още преди да е напуснал Тарсус, след което тръгнахме нагоре, по едно виещо се планинско шосе. Като гледах как се сменят картините - от пролетно, меко време към планинска суровост, в мен трепна плахост. Почувствах се не на място, не толкова като натрапник, колкото като неминуема жертва на тези чужди планински земи. Тези мисли се разсейваха от любопитните пейзажи навън, разглеждах с голямо любопитство странните склонове, "пъпчасали" от безброй камъни и скалички, стърчащи навсякъде. От Гюлек тръгнах пеша и с радост открих, че случайно вървя именно по улицата, която бях задал и в GPS-трака. Скоро стигнах края на градчето, последни единични къщи...
И на един кръстопът оставих асфалта, за да продължа по черен път, покрай рекичка. В началото му се преведох в планински вид, обух снегоходките и закрачих. Скоро пътеката навлезе в малък каньон, а снегът стана по-дълбок и мъчен за газене.
Опитвах да отгатвам къде стъпват хората, идващи насам, за да вървя по малко по-утъпкано... Донякъде успявах. В скалите от двете страни имаше плитки пещери, някои от тях бяха преустроени като обори.
Дори по едно време чух звън на хлопки и подвикващ овчар (козар?), някъде горе вдясно. Младият човек в един момент запя, с волен и, струва ми се, щастлив глас. Изпитах удоволствие предвид това, което обикновено чувам от българските овчари... Каньонът стана по-тесен, разни участъци изискваха късо катерене. С тежката раница и мекия сняг се налагаше напрягане. Скоро видях планински път горе вляво от мен и го хванах.
Засега поне беше в моята посока. И скоро ми се счу вълчи вой! Попритесних се, писах СМС на Чавдар. Отговора беше бърз, авторитетен и успокоителен, цитирам го: "Популацията на вълците в Турция не е много голяма, само си носи една пръчка с теб, ако има по-усойни места, говори по високо на глас (усмивка)." Дотук добре, продължих напред, нетърпелив скоро да изляза от гората и да поема по алпийската част, за да бъда над горите, храната на вълците и самите тях. За голяма изненада скоро стигнах до едно оградено и застроено място.
По средата му видях паметник, затова реших че наближавам казарма. Пред една от сградите един човек ринеше сняг, скрих се от погледа му. Хем не исках да ме видят и върнат обратно, хем се чудех как ще избягвам среща по-късно, когато можех да мина оттам с клиенти... Човекът явно не ме забеляза и имах шанс да продължа напред, но любопитството надделя и сам отидох да го потърся. Той не реагира с изненада или безпокойство, само се усмихна топло. Пита ме дали не съм германец, опровергах го. Покани ме да вляза в постройката, където явно той пребиваваше, а аз се поколебах. Имах още към един час преди мръкване и ми се искаше да използвам времето за ходене, но неговата любезна настойчивост надделя над практицизма ми. Пък и ето нова случка! В студената стая той запали една печка, направена от резервоар на бойлер и скоро стана приятно топло, а след малко - и жега. Седнахме на пода да хапваме по турски, всеки извади каквото имаше (той имаше повече неща, с жест ми показа да си пестя хляба, например), прокарвайки залъците с черен чаец.
Тази вечер електронния преводач окончателно доказа тоталната си полезност; в един момент, когато започвах да пиша нещо, моят домакин вдигаше глава към мен, очаквайки въпрос или коментар. С любопитство и респект наблюдавах молитвите му, тази след прибиране в стаята и тази преди лягане. Той постилаше килимче в посока Мека (на него също беше изобразен свещения комплекс). Сутринта аз исках да стана още в 4:00, той ми предложи да стана с него, към пет. Щял да се приготви, за да може към шест да напусне мястото. Почти ме умоляваше на сутринта да тръгна, за да слезем заедно от планината. Аз се старах да отклоня поканата му с благодарност, но категорично; Медетсиз тепе, чакай ме!
Потеглих прилично рано, към шест - шест без нещо. Затъпках пак мекия сняг, напредвайки бавно нататък. Още от предишната вечер валеше сняг, не спря и сутринта. В един момент забелязах,че топлият ми панталон е мокър над коленете - явно топлината на тялото топеше снежинките, които кацаха там. Спрях да сложа и промазания чифт, като използвах спирането и една добра пряспа, за да отрежа снежен профил. Лошо, мек сняг до дъното; но добре, че като цяло беше хомогенен, слепен на всички нива. Този профил, а донякъде може би и благосклонната съдба, бяха с основата на мой успех на следващата ми планина...
Пак тръгнах, като скоро ми стана доста жежко. Бях сигурен, че се дължи новия пласт панталони, когато забелязах сянката на дясната ми щека, движеща се по снега. Погледнах небето - едно малко прозорче от него беше започнало да синее! Погледнах пак напред... И замрях! Беше спряло да вали, гледката напред се беше поотворила и там, на няколко километра напред и километър и половина нагоре, се извисяваше величествено било! Ето така изглеждат планински висини над 3000 м, си казах потресен и благоговеещ пред гледката. По-късно една сверка с картата показа височина на билото към 2600 м, но нищо. Там стоеше стръмна и изцяло бяла стена, недостижима като всяко привидение.
Новите снежинки скоро ми я скриха, великанът пак загърна мощната си снага със снежен плащ. Стигнах до нова плитка пещера, където спрях за почивка, изкушен да легна на сухо под стрехата й и да поспя. Наблизо имаше дупка на животинче. Дръпнах се встрани, хем да не го притеснявам, хем защото имах нужда от тоалетна. После ми беше забавно да видя, че бях установил моята тоалетна при неговата, всъщност... Продължихме напред.
До залез не оставаше много, а исках днес да стигна до края на долината. Бях харесал едно широко място преди самия й край, където щях да се чувствам достатъчно далеч от лавина, независимо от кой склон пада. В сумрак бялото поле около мен взе да губи щрихи - минавах встрани, за да заобикалям малки ребра пред мен, а впоследствие се оказваше, че тези ребра са всъщност по-далечна линия на хоризонта. И така правех излишни обиколки, вместо да движа по права траектория и да пестя енергия и време.
Най-сетне стигнах до търсеното място и разпънах стана. Тук се чувствах сравнително сигурен, отдалечен на равни разстояния от околните склонове, откъдето можеше да се свлече лавина.
През нощта духаше умерен вятър и добре че бях окопал краищата на палатка, щото иначе на сутринта щях да имам и доволно количество снежен прах вътре - в предверието, ако не и при мен. Успах се! Искаше ми се да тръгна към 6, а се събудих в 7. Много време ми отне събирането на багажа и подготовката преди тръгване, така че съумях да потегля едва в 9. Направо непростимо!
Може би заради трескавото прибиране на палатката бях невнимателен и я поразпрах с пикела, докато изравях колчетата. За щастие успях да си наложа едно здраво темпо и в ранния следобед достигнах набелязаната седловина, от която вече предприемах посока право към върха, на север (макар и още да не го виждах).
Щурмувах северния склон пред мен, като в ентусиазма се разминах с GPS-трака си, движещ по-вляво, където склона беше по-разумен. И така залеза ме намери на сравнително стръмен за бивакуване склон! Нямаше как - свалих пикела и взех да разчиствам и заравнявам място за палатката. Започнах с просто копане, но скоро го замених с рязане на блокове от снега и поставянето им като парапет и подпори от долната страна на палатката. Още преди да съм свършил, заприижда повеи от върха, носещи обичайния снежен прах. Приключих и влязох в палатката, пъхнах се в чувала, вечерях и се заприготвях за сън. В тъмното тишината нарушаваше само вятъра, клатеше палатката и ме безпокоеше. Запях му разни песнички - хем ми се пееше, хем да пробвам да го умилостивя и успокоя. Бях изпаднал в едно смирено състояние; това ми се е случвало и преди, но сега бях нащрек предвид това, че бях минал 3000 м и се очакваха височинни изненади. Но той остана критичен към певческите ми умения и не стихна до сутринта, като изключим някои пренебрежимо кратки паузи. Будих се на няколко пъти, но слушайки силната песен на оркестър "Планински вихри", не мислех за ставане. Дори бях склонен да остана в палатката целия ден.
Ей-така, за всеки случай само погледнах през една пролука навън - и видях лазурно синьо небе! Проврях си ръката навън, задържах я - и тя съвсем не замръзна, въпреки вятъра. Това коренно промени картината и окуражен срещу хапливите му напъни, аз се заприготвях. Набързо прибрах палатката и поех. Днес бях решен да се кача. Тази нощувка я направих на 3000 м, до върха имах още към 500, а слизането... То щеше да е за награда. Поех нагоре и скоро видях неудобството, което си бях причинил, отклонявайки се от следвания сателитен трак - вместо да се движа по хоризонталното седло вляво, аз катерех под ъгъл, неудобен за стъпване.
Не ми се губеше вече набраната височина, така че се върнах в следата на трака по-напред, в подножието на величествения Медетсиз тепе. От юг върхът представлява една двузъба и висока отвесна скала, а от север е един исполински конус със склонове, позволяващи ходене нагоре. Той се извисява на 500 метра височина от подножието си. Такива ги харесвам! Виждаш цялата хамалогия пред себе си, всичко е ясно - захващаш се и докато не свърши, не спираш. Много пот, но поне няма изненади.
Изкачването отне може би два часа - два часа и половина. Спирах за почивки, когато се зададеше снежна вихрушка - изчаквах да стихне вятъра. На върха направих няколко бързи снимки и тръгнах да слизам, разчитайки вече на GPS-трака на един американец, качил се тук преди няколко години.
Не ми харесваше това, че дълго щях да вървя по било на запад, но нямаше как - долината, която слиза в моята посока на север, не започваше близо до Медетсиз тепе. И може би заради личните предпочитания лесно се обърках и възвих твърде рано на север, слизайки така в погрешна долина. Когато установих грешката, вече бях преодолял доста стръмен терен, качването на който щеше да коства много усилия, време и известна опасност от лавини. Така че продължих надолу, разчитайки на релеф, подобен на онзи от южната страна - долина след долина, всички проходими.
И наистина - след малко лутане и откатерване започнах да спускам много бързо, плъзгах се по снега надолу, все едно бях без багаж. И когато притъмня стигнах до място, където снежната ми писта изчезваше някъде стръмно надолу и дъно не се виждаше... Подведох се, търсейки следата на долината и очаквайки река и проходим терен там. Първо нямаше долина, а ждрело; второ, проходими бяха сипеите от двете страни на ждрелото, но то самото - не, поне не и от мен. Качих се с мъка по стръмния сняг няколко метра назад и се застягах за бивак под една скала, разчитайки така на завет от нощния вятър. Заравних си едно място, доколкото стръмнината позволяваше и извадих шалтето с чувалите. Палатката така си и остана събрана, защото за нея място нямаше. Сложих си седалката и се осигурих за двете щеки, забити до дръжки в снега и така легнах. Срещу мен, над долината далеч пред мен, имаше хълм, набразден от черни пътища. Обикновено такива гледки са ми досадни, защото отнемат от красотата на недокоснатата природа. Сега обаче ми беше мило да виждам следи от човешка дейност, чувствайки спасението си близко. Не ми даваше мира снегът, който все отнякъде ми засипваше чувала, въпреки че не валеше (идеално ясно звездно небе). Щом се заспуска и вятъра, той допълнително взе да довява сняг. Заспивах на два пъти, като при второ събуждане вече трудно можех да заспя пак - снегът беше взел да ме покрива, а и се бях свил твърде неудобно. Станах да си разчистя шалтето от снега, легнах пак и усетих как отдолу съм мокър, въпреки гортексовото яке (модел на Адидас, четвърта година го нося и вече полека взе да се подмокря). Чувствах се особено на това място. Храната ми беше на свършване, а път надолу още не бях намерил. Взирах се в тъмното към белеещите се сипеи, напразно търсейки сигурни детайли, показващи безопасен път. Още от вечерта начертах план за действие. Някакси пак успях да се унеса и с облекчение се събудих на развиделяване.
С готовност станах и бързо си обух външните обувки, преди да са ми замръзнали ръцете. Спя с вътрешните обувки, като така ги суша. Като ми се постоплиха пак ръцете, събрах и оставих целия багаж на място, а аз тръгнах към по близкия западен склон, да огледам сипеите там за брод надолу. Виждах две ребра пред мен, спускащи се надолу и преди всяко от тях се молех от другата му страна да няма трапища. За щастие, тия ребърца не бяха ръбове на цепнатини, а само бабуни. След тях съгледах надолу стотици метри непрекъсван от препятствия снежен терен - и почувствах наистина огромно облекчение. Върнах се назад, продължавайки да запаметявам трасето надолу, търсейки нови детайли по него, останали скрити при гледки от предишен ракурс. "Изглежда добре, май ще го бъде." Успокоен, хапнах малко солети и кашкавал. Нарамих двете раници, смених снегоходките с котки и поех по обратния път. Започнах внимателно да се смъквам надолу, непрестанно оглеждайки терена напред. Вече бях по-спокоен и това явно се отрази и на физическата ми мобилизация, защото скоро се почувствах много уморен. Денят беше пред мен, имах път напред... Спирах за чести почивки. Зарадва ме това, че скоро се откри гледка към село Маденкьой, то беше на няколко стотин метра от горния край на долината! Бях доволен и заради това, че благодарение на собственоръчно направената карта появата на селото я предполагах, а сега се и потвърди.
Пазех си височината, въпреки че склонът предразполагаше към бързи пускания към средата на ждрелото. Колкото по-ниско се движех, толкова по-голям беше шанса да попадна на ров или скална издатина, които да ме забавят или даже върнат обратно. Бавно, по-бавно отколкото ми се искаше, се завръщах в света на хората. Най-сетне стигнах до основата на ждрелото и погледнах назад, към гигантската вкаменена каскада, която бях заобиколил днес.
Точно в такива моменти човек си казва "Никога повече пак от това!". Слънцето напичаше яко, долу на равното, в комбинация със снега, действаше като същински солариум. Свалих раниците, прибрах котките и извадих пак снегоходките и слънчевите очила. Още преди да стигна до селото, се намери посрещач. Един местен младеж ме видя, заедно минахме през черешовата горичка, отделяща речното корито, по което вървях, от пътя към Маденкьой. По централната селска улица настилката беше от дребни камъни и овчи барабонки (вторите преобладаваха) и след няколко минути ни отведе на мегдана. Моя посрещач поиска да ми носи раницата, но първоначално му отказах, щото не исках да си го причинява това. Тъй като имаше риск да ме помисли за мнителен обаче, в крайна сметка му я дадох. Седнахме на слънце пред селската чайна, поговорихме малко. Питаха ме дали съм видял елени нагоре - не, уви. Попадах най-вече на следи от зайци и лисици, мисля; само на едно място в снега имаше следи от едро животно с тънки крака, скачало в снега. Запя ходжата, хората не прекъснаха ежедневните си дейности; на малкия площад едно камионче беше отворило вратите на товарния отсек, оформяйки сергия така.
Скоро дойде и буса на хлебаря, тръгна да обикаля с него по улиците. Един човек от селото ме почерпи със сусамена питка, моят помощник ми подари две. Първо ги отказах, считайки ги за твърде голям дар, той се омърлуши. Осъзнавайки грешката си, аз с готовност ги приех, когато той ми ги предложи пак. Уговориха хлебаря да ме вземе с него от селото към главния път, където беше малкия градец Чифте(х)ан. По пътя надолу видяхме цяло семейство, внуци и старци, да си играят в снега, замярвайки се със снежни топки. После минахме покрай планински развъдник на риба. От Чифтехан рекох да си пробвам късмета на автостоп. След тези 5 дни планински зор, имах нужда от презареждане; бях се упътил към Кападокия, с намерение да обиколя като турист-разузнавач забележителностите й. Попътувах с един тир, поел към Истанбул, а до град Нииде (в подножието на вулкана Хасан) завърших с автобус.
Там обиколих 4 хотела, докато си харесам стая (и цена на нощувката, всъщност). Не беше лесно - в един от хотелите правеха шумен ремонт и нещо не ми допадна атмосферата, в другия нямаха пералня, третия беше изцяло зает (жалко, той ми стана любим), така че се спрях на последния. Стаята не ухаеше на хубаво, а завивките май не бяха чисти... Ама за хора, слизащи от баира това не е точно болка. Плюсовете - единствено администраторът на този хотел говореше английски, също руски, полски, немски, арабски... Пък и направи отстъпка - от 40 на 30 лири. Съдържанието на раниците ми се разположи из цялата стая (включително палатката, закачена на полюлея, за да се суши във въздуха), а аз се шмугнах в банята. Там се отдадох на дълга, доста топла възкресяваща баня...
Преоблякох се, въпреки че не ми бяха останали много дрехи за това - всички връхни одежди се перяха. Излязох навън, да потърся хапване. Мисията скоро се увенча с успех - в баклавичарницата нещо ги забавлявах, може би с облеклото (елек без ръкави, а отдолу - термогорнище), докато в баничарницата се посмяхме на опитите да се разберем, въпреки различните езици. Хапнах на корем, гледах телевизия... Много спах, което е добре за възстановяването на силите, но поставяше под въпрос обиколката из Кападокия. Приготвих си багажа и го изнесох от стаята, а с малката раничка поех към автогарата. За мой късмет, в съседство с нея се бе разположил голям открит пазар и аз с удоволствие се потопих в атмосферата му. Плодове, зеленчуци, риба, всякакви стоки за бита, сладки изделия и най-вече хора - надвикващите се продавачи и колоритните купувачи.
Кратко видео от пазара.
Първата ми спирка беше село Гюмюшлер, там се намира малък, но твърде любопитен скален манастир. Автобусът ни спря на обръщалото си, до едно училище. Оттам притича малко момиченце, дъщерята на шофьора. Беше видимо горда с татко си, на раздяла детето му целуна ръка. Както разбрах, такъв е обичаят в Турция - младите целуват ръка на по-възрастните, докосвайки после челото си с нея. С удоволствие разгледах манастира и подземията му, след което продължих нататък.
Видео от манастирските подземия.
Оказа се, че за следващия обект (подземния град в Каймаклъ) трябва да се върна в Нииде, след което да хвана друг автобус. И този за, и този от Нииде се забавиха, което даде сериозен повод да си помисля, че днес нямаше да имам време за цяла обиколка. А щом в Каймаклъ пристигнах по залез слънце и се оказа, че входът за подземния град е приключил работното си време, предположението се потвърди.
Слязох на главната улица да си търся транспорт към Нииде, където един любезен съдържател на бар ме покани на чай. Бързах и отклоних поканата, но после реших да питам този господин за автобус в моята посока. Влязох в бара да почакам. Край печката се играеше оживено табла, аз седнах близо до живителните й пламъци, за да почакам и да погледам играта. За изненада единият играещ, господин на около 55, говореше английски. Оказа се учител по немски език, който през лятото работи като гид на германски туристи. Януари и февруари, каза ми той, Кападокия се посещава от японци; явно сега вземали отпуски... Интересно, но като го попитах дали може да ме свърже с преводач за района, той някакси пропусна въпроса ми покрай ушите си. Малко по-късно го повторих и той се почувства неловко. Стопих леда, като му казах с усмивка, че ще се справя и сам с намирането на транспорт за Кападокия. Сбогувахме се, а аз отидох да си чакам автобус. Постоях доста навън, в зимната нощ, само по елек без ръкави и термогорнище. Като видех да се задава тир, се отдалечавах от улицата, защото камионите увличаха и въздух със себе си, който във вид на студен вятър ме караше да потрепервам. Най-сетне дойде автобусът, който ме докара тук. Предоволен се разположих на топло за да разбера, че той няма да се връща в Нииде. Откара ме само до близкия Деринкую и ми спряха пред местния хотел. Слязох със смесени чувства на благодарност към кондуктора и съжаление заради предстоящото купуване на нощувка. Бюджетът много изтъняваше! След кратък и успешен пазарлък се споразумяхме за 20 лири; поисках стая без душ и тоалетна, но на етажа имаше обща баня. Близо до хотела намерих хранителен магазин, откъдето напазарувах доста храна.
Прибрах се в стаята и седнах да си направя равносметка. Оставах с 25 лири, всичко на всичко. Определих ги за храна, която щях да си купувам по време на автостопа Кайсери - Истанбул. И ако исках да не остана без храна и пари за храна, трябваше да се откажа от продължение на обиколката из Кападокия, както и от други върхове... С изключение на един. И това щеше да бъде най-високият, може би най-интересният и именно този, в чието подножие живее Нуреттин - турският алпинист, който ми помогна с толкова информация дотук. И на когото също така вече бях длъжник, защото заради забавянето в Болкар не успях да спазя уговорката ни за изкачване на Демирказък. Така че, Ерджийес, вулкане, чакай ме! =) На следващия ден се върнах в Нииде, взех си багажа и изпраните неща.
След това тръгнах да се връщам към автогарата, с различна цел този път - пеша към края на града, с цел автостоп към Кайсери. Размених няколко думи с една бригада магистрални работници, след което зачаках. Почаках, но си струваше - спря ми един лъскав тир в моя посока. Младият нахакан шофьор се зачуди как да ме качи с калните ми обувки; в Турция кабината на камиона често се обитава като дом, вътре не бива да се стъпва с обувки! Стъпих по чорапи горе и потеглихме. Имаш ли готин телефон, ме попита той? Показах му моя стар верен Samsung, което хич не го впечатли. А слънчеви очила? Извадих му ски-маската си, но това се оказа недоразумение; бръкнах и за глетчерките, а той ги пробва. Оцени ги високо. Пита ме и дали имам ДВД, някакво такова електронно устройство. Казах му че имам лаптоп, което веднага подейства. Вади го и го слагай тука, потупа той таблото пред стъклото помежду ни; искаше да му пусна порно на него. Съответно трябваше да му обясня, че лаптопът ми ме чака вкъщи, не е с мен. Слязох само на трийсетина километра от Кайсери, в чиято посока се извисяваше величественият Ерджийес - моя следваща цел, пред която благоговеех. Скоро пак ме взе тираджия, един веселяк. Чудеше ми се защо зимата съм тръгнал по планини; после ще съм зает, му обясних. Спря ни полиция, той разказа с шеговит тон на патрула за мен. Единият от полицаите ми се представи, разменихме няколко кратки фрази, той ми пожела успех. Скоро доволен правех снимки на вулкана от града, точно срещу магазин на "Метро".
Още усмихнати хора, още слънчево небе... В Турция на моменти бях истински щастлив, благодарен съм на тази страна и жителите й. Получих съобщение от Нури - незавършено и започващо със "Съжалявам...". Реших, че все пак няма да мога да разчитам на гостоприемството му, но следващото му съобщение ме зарадва - той идваше за мен! Появи се усмихнат, натовари ме в бус на тяхната планинска спасителна служба и потеглихме към вилата им, за да вземем майка му оттам. И ако страната беше за мен като обетована земя, то домът на Нури беше моя Рай. Там си суших прането, хапвах вкусотии (явно сготвени с любов от майка му) и говорих надълго и нашироко с новия си приятел и благодетел. Нуреттин стои солидно зад думите си, че "всички планинари са братя".
На следващия ден ме закара до автогарата, откъдето хванах бус за ски-курорта, разположен в южното подножие на Ерджийес. Времето се беше променило, мъгли и вятър бушуваха там. Шофьорът на автобуса, смаян и развеселен, ме попита накъде съм тръгнал, когато вън от топличкото возило се гонеха фъртуни снежен прах. Ами не знаех какво да му кажа... Но все пак се чувствах готов!
Слязох, пооблякох се, след което отидох да се регистрирам в тукашния полицейски офис. Наложи се да подпиша декларация, че ще действам на собствен риск. Там имах късмета да срещна група турски студенти от Трабзон, също тръгнали към върха. Един от тях ми помогна с превод при разговора с полицаите, след което се разделихме. Много се надявах да ги видя пак и така стана, дори неочаквано скоро. Докато търсех място за преоборудване (смяна на градските дрехи с планински), от мъглата изплува нещо като голяма хижа. Това се и оказа - влязох вътре и в едно свободно ъгълче на предверието реших да се преоблека. Там намерих пет раници, а след малко дойдоха и собствениците им - две момчета и три момичета, моите трабзонски познайници :) Те тръгнаха и аз скоро ги последвах, маршрутът ни се движеше по ски-пистите, от които вятърът беше прогонил днес скиорите. Ориентирах се по колоните на лифтовете, една след друга изплуващи от мъглата. Настигнах моите хора, които бяха спрели за почивка. Ние смятаме да хапнем нещо солено сега, ми казаха; аз пък ще хапна от това, което намеря най-отгоре в торбата с храна, весело отговорих. Продължихме заедно напред. Въпреки тежката си раница, аз по-леко се движех, благодарение на снегоходките. Стигнахме до края на влека, вятърът беше все така силен. Попитаха ме какви са ми плановете; напред, им рекох. Те се посъветваха за малко и решиха да се върнат надолу, за да чакат хубаво време. На следващия ден прогнозата обещавала слънце, след което отново щели да се заредят начумерени дни. Казахме си чао и аз продължих. Само след 2-3 минути обаче реших да спра за обяд, вятърът също се беше поспрял. След малко задуха с нова сила, аз набързо приключих с хапването в тази некомфортна атмосфера. Стана ми студено на ръцете, снежния прах се пъхаше в очите през зле уплътнената ми ски-маска... Отказах се от продължаване и аз. На слизане видях силуета на сграда; приближих се и се оказа къща. За нея май Нури ми беше споменал... Входа беше един по-голям прозорец - и наистина изигра ролята на изход от неудобната ситуация! Вътре бях спасен от студените вихри! Разпънах палатката в най-закътаната стая и се шмугнах вътре. Цяла нощ слушах шумните песни отвън, като в малките часове ми се стори, че затихват. Събудих се към шест, беше напълно тихо. Подадох се навън... И видях чисто небе! Трескаво напъхах в малката раница храна, вода и котки, фотоапарат и GPS, след което изхвръкнах навън. Напред не виждах други планинари, явно изпреварих моите хора. С добро темпо започнах изкачването, под синьо небе и слънце в гръб - за какво да мечтае повече човек! Ерджийес е изцяло оголена планина, с ясно изразен ръб, по който човек се движи без проблеми, докато не стигне до Камилата. Тази скала прегражда пътя по удобния ръб и човек има три възможности: да я заобиколи отляво, отдясно или да не я заобикаля (значи, да се върне или да я изкатери). Избрах заобикаляне отдясно, както бяха посъветвани и трабзонските ми познайници. Когато Нури ми разказваше за нея, бях склонен да я изкатеря, но на самото място избрах по-сигурен вариант... Който само наглед беше такъв. В дълбокия сняг на сянка затъвах много, напредвах твърде-твърде бавно. После стигнах и до силно наклонен участък, където започнах да се опасявам от лавина. Тогава продължих по същата линия, но вече използвайки скалата, не снега. Паднах със снегоходките, после паднах и с котките - и така се отказах от това заобикаляне. Най-после последвах съвета на Нури и се отклоних още по-надясно, където "хванах" едно късо ребро, успоредно на основното. С голям страх стигнах до него, прекосявайки стръмен склон с дебел сняг. Ако бях отприщил лавина, можеше да се окажа затрупан от безчет метри сняг! Нагоре по късото ребро се загубих за малко, тръгвайки надясно. После коригирах посоката и поех по основния ръб отново. Горе, изложен на вятър и слънце, снегът беше твърд; в един момент снегоходките ми приплъзнаха и аз паднах. Захлъзгах се бързо надолу, лявата ми ръка се спусна и улови дясната щека долу, като така можех да я използвам за лост, с който да опитам спиране. Това донякъде подейства, но основно помогна участъка с размекнат сняг, който достигнах. Там потънах и спрях. Продължих много внимателно, скоро смених снегоходките с котки.
Панорамно видео от върха.
На върха! Направих едно панорамно видео оттам, веднага след което батериите на фотоапарата се изтощиха. Веднага тръгнах надолу. Някъде между късото ребро и Камилата един голям облак прескочи основния ръб. Реших, че времето се разваля. Уморен, разчитащ на снежния профил, направен в Болкар планина и на липсата на лавини досега, аз тръгнах директно надолу. Смирен, плах и в молитвено настроение заслизах, надявайки се да не преживея катастрофа. Все по-близо до равното... Тук бях в напрежение докрай, докато при слизането от Болкар можех да си отдъхна веднага след открития път през сипея... В един момент тръгнах по-близо до единия край на кулоара, там ми се стори по-безопасно. Стигнах до равното и с облекчение си запях песен. По вкаменените лавови езици се върнах в изоставената сграда без прозорци, сега мой уютен дом. Можех още днес да сляза в Кайсери, но предпочетох да легна и да спя. Навън пак беше забушувал вятър, но аз вече бях на топло и сигурно място. На сутринта си стегнах нещата, като реших да поиграя - пригодих раницата за влек, не за носене на гръб. Май експериментът се оказа успешен - вървях с прилично темпо, като за слизане тегленето се оказа за предпочитане пред носенето. За моя изненада при мястото, където бяхме хапнал набързо със студентите вчера, имаше раздвижване - видях няколко фигури да го напускат. Скоро ги настигнах, оказаха се точно моите познайници. Бяха стояли там два дни на палатки и сега слизаха долу, като мен. Бяха се отказали от изкачването, защото едно от момичетата се беше оплакало от болки в корема. Може би именно тя не можеше да си носи и раницата, защото Умут (момчето с добрия английски) носеше втора раница. Качихме я върху моята, аз пак задърпах, а той отзад ги тикаше. Мъчно вървеше, но в един момент чухме песен от джамията на ски-комплекса, после видяхме и голямата хижа. Влязохме вътре и се разположихме на почивка. Разказах им за изкачването, а те ме почерпиха с локум.
После отидохме заедно до полицията, за да се впишем като завърнали се. И се разделихме. До Кайсери пак пътувах с бус, на автогарата в града си купих хапване и се скрих от дъжда. Нури днес беше зает, но се чувствах така спокоен, обзет от някакво тихо щастие, че бях готов да го чакам и до мрак. Запя ходжата от близката джамия и ми прикова вниманието! За първи път да чуя тукашна молитва и да я запомня! Гласът на този мъж беше много въздействащ, той удължаваше именно тоновете, които ме впечатляваха най-много. Докато се прехласвах, дойде и Нури. Аз тръгнах да го уверявам, че без проблем щях да го почакам още няколко часа, но той хич не изглеждаше изнервен или обезпокоен. Посрещна ме с широка усмивка, след което до края на деня му правих компания - в офиса, на автогарата, а накрая и у тях. Разсърди ми се като разбра, че не съм му казал че съм свършил парите. Нямаш ми доверие като приятел, рече. Така бях принуден да приема автобусен билет от Кайсери до Истанбул, купен от него. И същата вечер потеглих. В турските автобуси дават одеколон в шепите на пътниците, да се освежат. Минахме през нощния Анкара, където покрай нас се мяркаха някакви грандиозни архитектурни изпълнения - недотам впечатляващи за мен лично, защото модерната градска среда не ми е по вкус, а и предвид формите и размерите на скалите, от които тъкмо бях слязъл... В Истанбул имах кратък престой, по време на който успях да отида до Топкапъ (не двореца, а византийската стена) - там е загинал последният византийски император Константин ХІ Палеолог, сражавайки се редом до войниците си. Скоро автобусът за София потегли. Тягостно впечатление ми направи разликата от двете страни на границата. От българска страна беше запуснато, изоставено и тъжно; мрачното време допълваше тази картина. Иначе, имах късмет с транспорта - главното шосе отново работеше (след наводненията), а до мен седеше един студент. Момчето беше турски кюрд, учещ медицина в Пловдив; вече беше научил български много добре. Разделихме се като приятели, с уговорка да си разменим гостувания тази пролет.
И пак в София. В автобуса шофьорът едвам изтърпя да ми продаде един билет. Близо до мен седна млад мъж с ужасна миризма, който ме накара да се преместя (иначе имаше хубав глас - разбрах го, докато всички слушахме какво си говореше сам). После се качи един доста пиян мъж и си пусна чалгия на телефона. Все пак, хубавото беше повече! Както след всяко пътуване и сега се чувствах деен, кипящ от енергия да се заема с очакващите ме задачи. Това винаги е последния положителен ефект, който пътешествията ми оказват!
