понеделник, 25 февруари 2013 г.

Зима 2012/2013 - опит за Мальовишки траверс (втори)

На 17-ти февруари (неделя) си изпратих първата група туристи за 2013-та - осем много симпатични франсета, след осем чудесно прекарани дни по пътеките, потоците и пистите на Витоша и Рила. Казахме си "Чао!" на летището, откъдето запраших в посока Самоков. Моите чуждестранни подопечни отлетяха с раниците си обратно за Париж, а аз предишната вечер бях натъпкал моята за ново приключение - към връх Мальовица. На хижата вече ме чакаха Сашо Пенков - алпинист и професионален фотограф (Банско Филм Фест, Дни на предизвикателствата), приятелката му и моя колежка-водачка Теди Маркова, както и нашия съратник от катерачната стена в СУ Дамян. В две свръзки (Сашо и Теди напред, след тях аз и Дамян) бяхме запланували алпийски траверс. Преди 20-на дни, лавинната опасност осуети първия ни опит още преди старта - и вместо това решихме да покатерим на чудните пясъчници над с. Боженица, Ботевградско. Този път, окуражени от стабилния сняг, стартирахме в пет сутринта на следващия ден, понеделник. Вечерта ми беше унило (въпреки щастливия следобед с франсетата :) и не се усещах в тонус за снежно-скални авантюри, но в утринния мрак се събудих бодър, въпреки петте часа сън, с укрепнал дух.


(снимка: Александър Пенков)
Поглед към траверса, частта между вр. Безименен и вр. Орловец. Рано сутринта времето изглеждаше благосклонно.

Угасихме челниците малко след Втора тераса, а в началото на изкачването по зимния път, вдясно от Еленино езеро, започнахме подсичане в посока североизточния ръб на върха. Снежните склонове се смениха със скални пасажи, частично обрасли с туфи трева, тук-там и хвойна. Теренът все още минаваше за лесен. Така продължи, докато не стигнахме до мястото, където ръбът завива на юг. Там, на високо, вятърът от всички страни засипваше със снежен прах скалите - по-късно Сашо сполучливо ги оприличи на снежни гъби. Снегът скриваше възможните цепнатини и издатини, удобни за осигуровка, а същевременно склоновете откъм Урдиния циркус все повече заприличваха на отвеси... Пънейки се на една от "гъбите", вътрешно се благодарях поне на факта, че нямаше силен вятър. Само той ни липсваше, и без това мъчно пазех баланс с нелеката раница, приготвена за бивак тази вечер.


(снимка: Александър Пенков)
Облаци настъпват от юг! В основата на кадъра се мяркат две "мушички" - това е нашата свръзка!

Недалеко пред нас Сашо триумфиращо извика, изкачайки обратно на ръба, след изкатерването на един по-труден пасаж. Скоро и нашата свръзка стигна дотам, тръгнах нагоре... И както казват - ни напред, ни назад. Налагаше се да балансирам разкрачен, докато пред мен зееше пропаст. Пътят ми, наляво и нагоре, минаваше по малка стръмна плоча. Не без усилие и балет-майсторство се извъртях към нея и стъпих. Принуден да ползвам сечивата само за баланс, аз пренесох тежест напред... И единствената ми сигурна стъпка поддаде, зъбите на дясната ми котка заораха.


(снимка: Александър Пенков)
По-близък кадър: с Дамян вече наближаваме връх Мальовица.

С мъка приемащ реалността, че скоро въжето може да се опъне под тежестта ми, аз почувствах безсилие в най-сюблимния момент. Това отприщи гняв и вън от себе си, изревах от бяс. Вместо мен обаче падна Дамян - извика "Падааам!" и се свлече назад. Бяхме жива трагикомедия! Успях все пак да продължа нагоре и осигурих партньора, който за наша радост преодоля пасажа сравнително лесно. Скоро бяхме на върха, където ни отдавна ни чакаха мръзнещите Сашо и Теди. Ударихме по една прегръдка, като същински хималаисти след грандиозно алпийско постижение! Дамян стана спонсор на награждаването - поделихме си една вафла.


(снимка: Александър Пенков)
Теди е на метри от върха. Назад, по-долу, напредва и нашата свръзка.

Не се радвахме дълго на преминатия североизточен ръб, защото от югоизток заприиждаха облаци, предвождани от умерен, но мразовит вятър. Трябваше да вървим точно насреща му, с надежда скоро да си отнесе облаците, пък ако ще да продължава да ни замярва със сняг. Напът за Петлите, подминахме зимното слизане към Втора тераса и някъде преди Безименен връх Сашо пръв изрече на глас желанието да прекратим траверса. На някои от нас ни мръзнеха ръцете, а аз лично изпитвах известна несигурност в способностите си, при сегашните обстоятелства. Разбира се, решаващ беше факта, че от четирима ни само Сашо беше правил траверса - при това, през лятото. Зиме, в условията на гъста мъгла, рискът ставаше трудно управляем. Под Еленино езеро срещнахме група швейцарски скиори, а на Втора тераса, под Червената стена, седнахме да хапнем. Планът ни беше да продължим към заслон Гранитна вода (БАК), да нощуваме там и да видим дали във вторник Рила няма да ни подкрепи. Оказа се обаче, че настроенията клонят обратно към хижа Мальовица - което веднага породи въпроса защо ядем на снега, докато ни духа вятъра? И си поехме надолу...


(снимка: Александър Пенков)
Трудното за днес мина, така че на преден план минава доброто настроение.

На следващия ден все така духаше и валеше сняг, та чак късно сутринта се решихме да излезем. Упътихме се към учебните скали, вдясно от Куклата, където си устроихме dry-tooling лагер. Теди я болеше глава и че се върна в хижата. Ние тримата качихме три тура на ниските стенички там, чиито сухи скали много предразполагаха да ги хващаме и с ръце, докато основно боравим със сечивата. Зимното катерене на сухо провокира съобразителността, баланса и способността да се "работи" фино - така че и удоволствието не закъсня. Дойде ранния следобед и ние се застягахме за слизане към ЦПШ. Хижарят Байно с усмивка рече, че тази зима никой не е успявал да премине Мальовишкия траверс. Не че ни тресе състезателна треска, но определено ще наминем да се пробваме пак!

четвъртък, 3 януари 2013 г.

Ранно-зимна Витоша (19-ти декември) / Vitosha mountain in the early winter (19th December)

На 19-ти декември с Никола (първата ми свръзка в съзнателния живот :) решихме да се качим на Черни връх. На същия ден вечерта нашата професионална организация (АПХ) правеше годишната си среща (не отчетно-изборна, а по-скоро купонджийски-предпразнична)... Но не на Черни връх, а долу, в софийска механа. Укорително отбелязахме, че френските планински водачи са учредили организацията си на Монблан, пък ний по механи... Ама нейсе.


Никола с част от инвентара, по време на траверса Добрила-Ботев, Стара планина'2011.

Планът беше да стартираме към 7:45 от обръщалото на трамвай №5 в Княжево - аз обаче тъкмо тогава се събудих, и то благодарение на Кольо! В моя случай, успиването се е доказало като основен противник на планинарството! Докато бързах към спирката на трамвая, получих съобщение от една приятелка: "Поздрави от трамвай №5 в посока центъра.". Ха така, заслужавам всичките ми приятели да станат свидетели на този резил!
Въпреки едночасовото закъснение, Никола не ме линчува - излезе от една чайна и ме посрещна с грееща усмивка. Бил щастлив с измислянето на нов алгоритъм тази сутрин, това ме спасило (той е математик). Накупихме си закуски и поехме нагоре.

Малко разсъбличане, че изкачването тъкмо започна!

Скоро към нас се присъедини самотна млада туристка, тръгнала към Златни мостове. И тримата стъпвахме по плиткия бял сняг с обувки, на раницата ми чакаха окачени два чифта снегоходки (лек реверанс към Кольо, който изтърпя успиването ми). На Мостовете се разделихме със спътничката, но се сдобихме с нов - миловидно кученце с ловджийска кръв. По стъпалата нагоре вече сложихме снегоходките и хапнахме набързо. От енергийните топчета, които бях омесил, оваляните в кокос се оказаха най-вкусни.


Кольо и нашата спътничка, която опита да излезе от кадър, но не успя :)

Скоро мъглата се разсея, отвориха се частични панорами към Балкана... Разходката ставаше все по-приятна. Пътеката подмина морените (нямах търпение да потичам по тях нагоре, но това ще почака до лятото).


Панорамка на север, ето и кратко видео от пътеката:
(видео)

Стигнахме до х. Кумата - изненадващо поддържана и приветлива отвън ми се видя! Решихме да не влизаме, а да "хванем" жалоните, извеждащи чак до Черни връх (218 са на брой).


Пред хижа Кумата.

Влязохме в гора и скоро загубихме металните стълбове, така че се задоволихме с пътеката. При стара изоставена сграда пътеката и жалоните пак се събраха. В голямата бетонна постройка се валяха на купчини ски и ски-обувки. Дървената ламперия на места беше откъртена, там създаващото уют, лакирано в жълто дърво, отстъпваше на сивия бетон, особено потискащ сега в студа.

Видеото показва добре в какъв вид е мястото...

На горния етаж намерихме напълно функционално спално помещение, явно поддържано на солидарен принцип от преминаващите планинари. В малка стая срещу него се пооблякохме, че вятърът навън вече загатваше за това, което ни чака на билото.

Нашият четириног приятел вече потреперваше, но отново ни последва. Поехме по открития склон, на изкачване към платото. Започнахме мъчно, често снегът ни устройваше "капани" и вместо да се стъпва стабилно, ние затъвахме всред хвойна. Затова търсехме места, където снегът имаше форми, шлифовани от вятъра - и съответната твърдост.


Гледка към пътя напред от нашата "съблекалня".


По дългия път към платото... И кадри оттам.

В малък заслон, 70 жалона преди върха, Кольо предложи да хапнем. Там хранихме последно и нашия четириног спътник. За мое успокоение, той не продължи с нас; дано само се е върнал по живо, по здраво...


Гнездо, свито на вътрешно прозорче.


С приятно натежали стомаси, напускаме заведението за бързо хранене =)

На върха чайната беше заключена, така че се задоволихме с наровете в предверието. И там не се бавихме, защото в потрес разбрахме колко е часа - 16:30!! Набързо се "опаковахме" и заслизахме надолу. Имахме дискусия по кой път да продължим - Никола предлагаше да се смъкнем директно по морените към ски-пистата, но за мен този пряк път криеше рискове. Камъните и дупките между морените бяха така големи, че човек рискуваше да хлътне някъде целия, дори по време на дълбок сняг... Какъвто сега нямахме - ето видео от дискусията в предверието. В мъглата и сумрака видяхме следи от снегоутъпквач (рак-трак) и ги последвахме. Добре, че тръгнахме по тях, при все че обикаляха по пътя на джиповете.
Голи връх, х. Алеко, ски-писта Лале-1... И пътеката за кв. Симеоново.


Вече сме в гората над кв. Симеоново.


Тук вече не духаше изобщо, така че малко ще се разсъблечем...

След неприлично голям късмет с градския транспорт скоро ядяхме хлебчета с дъхави портокали, в подлеза до Университета. А малко след това пък си казахме "Наздраве!" с приятелите от АПХ.


Добре запълнен ден, дума да няма...